сподели БОГАТИЯТ ПЪТНИК
В едно затънтено, китно балканско селце пристигнал на лятна почивка чуден странник. Той бил много богат човек. Пътувал сам, бил доста уморен и искал час по-скоро да намери място, дето да отседне, за да си почине. Намерението му било да ощастливи ония хора, които му дадат тих и приятен подслон. Понеже богатствата му били несметни, той искал да направи на гостолюбивите домакини такъв подарък, за какъвто те дори не са сънували.
Видял той една хубава на вид къщичка, разположена на прекрасно място, и решил да подири подслон в нея. Похлопал на вратата. Но щом му отворили и го поканили да влезе, той неволно се дръпнал назад. Отвътре го лъхнал непоносимо смраден въздух. Какво се оказало? Жилището на тия хора и кочината на свинята били под един покрив. Без да каже за какво е дошъл, пътникът се извинил и излязъл на двора.
Той тръгнал покрай бистрата речица, която минавала сред селото. Наблизо друга, хубава новопостроена къщичка привлякла вниманието му. Той решил и там да похлопа. Но стопанинът на този дом бил много зъл човек. Като видял чужденец да се доближава до пътните врати, той насъскал кучетата срещу него и не го пуснал да влезе дори в двора му.
Пътникът подирил подслон и в трета къща. Там го поканили любезно и той влязъл вътре. Но като видял, че всичко в тоя дом лежи в безпорядък, разхвърляно, покрито с прах и сажди, потънало в смет и паяжини, решил, че и тук няма да намери търсеното спокойствие.
В четвъртия дом, поради крайната си умора, той решил да спре, та каквото ще да става. Но там освен безпорядъка и нечистотата и друго нещо му се хвърлило в очи. По стените имало следи от дървеници, а той не можел да понася паразитите. Освен това бълхи го полазили, и той побързал и оттук да избяга. Тъй обиколил странникът цялото село, но никъде не намерил чисто кътче, дето спокойно да си отпочине. Чудел се той, как тия хора, живеещи в такъв прекрасен планински край, са занемарили дотам жилищата си. През селото минавала малка река. По кривите стръмни улички шуртели на доста места поточета. На мегдана и на други места на селото имало чучури и чешми, от които бликала изобилна вода. Ясно било за пътника, че мръсотията в селските къщи се дължала не на липса на вода, а изключително на немарливостта на техните стопани.
Най-сетне, капнал от умора, той се отбил в една малка къщурка накрай селото, дето се оказало, че живее добра къщовница. Тук го посрещнали с голямо радушие, с приветливо усмихнати лица. Още щом влязъл в една от стаичките, той забелязал, че всичко в тази къщичка е просто, но чисто и добре подредено. Стъклата на прозорците светели. Никъде по ъглите нямало паяжини. Дъските на пода били току-що измити. Въздухът в стаята бил проветрен. Личало си, че благоуханията на близките поля и гори често били пускани да влизат в тая къща през отворените прозорци.
Пътникът с облекчение въздъхнал и отседнал в тоя дом. Най-сетне той намерил тих, приятен кът, дето да си отпочине. Тук той оставил големия си дар.
Драги читатели, задавали ли сте си въпроса: ако дойде нашият Спасител, който ни носи най-големия дар — небесната Си благодат, с който ощастливява и спасява душите ни, и ако той подири за Себе Си подслон в нашите души, де би могъл да си намери подходящо място за почивка? Св. Макарий Египетски говори: “Както небето и земята Бог е сътворил, за да обитава човекът в тях, така и тялото и душата на човека той е създал за свое жилище... затова Апостолът говори: “Негов дом сме ние” (Евр.3:6).
Иисус Христос, този дивен небесен Гост, често идва сред нас и желае да влезе под покрива на душата ни. Той се явява помежду ни в непостижимото ТАЙНСТВО НА СВ. ПРИЧАЩЕНИЕ. Той хлопа на всяка врата, жадува да влезе във всеки дом, желае да беседва с всяко сърце, иска да ощастливи всяка вярваща душа и да Б даде небесния Си дар.
Но как го посрещаме ние? Дали Той може да отседне във всекиго от нас, както би желал?
Ето, един пристъпва към св. Причастие и кани Господа в скритата стаичка на сърцето си: “Дойди, Господи Иисусе, и се засели у мен!” шепне той в причастните си молитви. ”Влез под стряхата ми, в дома на душата ми, заповядай! Ще отворя вратите на недостойните си уста! Настани се у мене!”
Но Иисус Христос отстъпва с погнуса от тая гостоприемно отворена врата! Отвътре излиза такава непоносима духовна смрад! Там вони на блуд и злоба, на сребролюбие и завист, на гордост и егоизъм... И небесният Гост отстъпва назад. Той не може да влезе в такъв дом, дето човекът и бесовете тия духовни свини съжителствуват под един покрив.
Ето, другиго увещават да пости и да се причасти; молят го да приеме в сърцето си Иисуса Христа, който носи великата и всеспасителна Божия благодат, най-високия дар, който човечеството е получавало!
Но той не иска и да чуе за това. За него са неприятни небесните светини!... Те му пречат да си живее, както си ще. Защо му е причастие? Той пуска кучетата в душата си срещу небесния Гост и не Го допуска да се доближи до портите му.
Трети е постил, молил се е, готвил се е за св.Причастие, но не е простил обидите, които са му нанесли ближните, не се е примирил с враговете си, не е умиротворил душата си. В нея всичко е в безпорядък. Греховете като прах и сажди покриват външното му благочестие. Смет и паяжини са загрозили вярата му. Лоши настроения са разбъркали чувствата му. И той в това си състояние се одързостява да покани небесния Гост в стаичката на сърцето си! Не се ли бои той, че ще Го оскърби, вместо да Го зарадва с това свое необмислено гостоприемство?
Четвърти чува, че се хлопа на вратата на съвестта му, но той не е помислял до този момент да я очисти. Там толкова порочни петна са замърсили чистите някога прозорци на душата! Толкова греховни навици са натрупали смет по тайните кътчета на сърцето! Бедният човек! Паразитите на злото, злите духове, са го нападнали и смучат жизнените сокове на духовния му живот. Ако той отвори вратите и покани в такава обстановка на мръсотия и безредие най-високия небесен Гост, мисли ли, че ще Му достави чист и радостен покой?
Но кой би могъл да каже за своя духовен дом, че е приведен в пълен порядък и че може да посрещне небесния Цар?
Ние всички сме кой повече, кой по-малко недостойни за дошлия при нас от небесата Изкупител. Ала ето, Той хлопа на вратите ни (Откр.3:20). Той сам жадува да влезе в нас, защото ние сме за Него създадени и защото без Него сме безкрай нещастни. Той идва да донесе на всички небесния Си дар.
Има ли начин да станем пак достойни за Него? С голяма радост трябва да кажем: Има! Този начин е покаянието и изповедта! С изповедта, когато тя е искрена, дълбока, свързана с погнуса от себе си и с желание да почнем нов живот, се очиства основно от всичката смет на греховете стаичката на сърцето. С изповедта се прогонват демоните, тия гибелни паразити в нея. Пак с изповедта се привеждат в порядък всички разбъркани мисли и представи, всички хаотични чувства и желания на сърцето, тъй че тя става годна да приеме най-дивния Гост Иисуса Христа.
ГРЕХЪТ
Драги читатели, ние сме създадени за Бога и единствено в Него намираме върховното блаженство, за което непрестанно копнее сърцето ни. Нищо друго извън Бога не може да ощастливи душата ни! Дайте на човека всичко, каквото пожелае. Той ще му се радва известно време, но след това ще стане равнодушен към него, почувствувал, че нещо друго, много по-възвишено, му липсва. Не тъй ли и детето се радва на всяка нова играчка, докато огладнее? Тогава захвърля играчката и търси хляб. Някакъв неизкореним вътрешен глад за правда, радост и мир в Духа Светаго (Рим.14:17) мъчи душата ни и не ни дава мира и сред най-шумните удоволствия на живота и сред най-завидните постижения в света!
Тоя благословен глад е глад за Бога. Прав е блажени Августин, като казва в своите “Изповеди” пред Бога: “Ти ни създаде за Себе Си, и нашето тревожно сърце е неспокойно, докато не намери успокоение у Тебе”.
Единственият Гост, Който може да ощастливи душата ни, е Бог. А щом Бог е върховното наше блаженство и най-висшето наше добро, явно е, че онова нещо, което ни препречва пътя към Бога, трябва да е най-голямото зло за нас. А такова зло е грехът.
Напразно някои непросветени люде търсят най-голямото зло за човека другаде, извън греха. Едни считат за най-голямо зло болестите, други бедността, трети смъртта. Но нито болестите, нито бедността, нито смъртта, нито каквото и да е друго земно бедствие може да бъде за нас толкова голямо зло, колкото грехът. Защото тия земни злочестини не ни откъсват от Бога, ако ние искрено Го търсим, а напротив, доближават ни до Него.
Св.апостоли били бедни, а мнозина обогатявали (2Кор. 6:10). Те и при бедността си били богати, защото са притежавали дивния Божий дар — небесната благодат, която още в този живот ги правила безкрай блажени! Нима бедността е могла да бъде голямо зло за тях, намерилите съкровището на вечния живот?!
Болестите не са най-голямото зло за човека, защото болестите на тялото, понесени със смирение, вяра и търпение, могат да излекуват душата, болна от грях, и да я доближат до Бога върховното благо на човека.
И смъртта за вярващия не е страшна, защото през нея като през врата се отива при любимия и любящ Бог, Който е приготвил за ония, които Го обичат, онова, което око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало (1 Кор. 2:9)!
А грехът е най-окаяната бедност на сърцето — бедност откъм съкровището на благодатта. Грехът е смъртоносна болест на душата, болест, която ни лишава от радостите на земята и от радостите на небето. Грехът е страшна и непрежалима духовна смърт, която навеки ни откъсва от веселието на небожителите в рая и ни погребва в мрака на ада!
Няма, няма за човека по-голямо зло от греха! Той погубва тялото и душата. Той вгорчава тукашния и вечния живот. Той причинява раздорите в семействата, кавгите между съседите, недоразуменията между роднините. Той запалва огъня на злобата между хората. Той възгордява душата и я ожесточава. Той трови със завист сърцето. Той изпъжда от гърдите светите чувства и поканва демоните да се настанят там. Той ни откъсва от Бога. Той угасява всичко светло в сърцата ни. Той ни учи на лъжа, чревоугодие, егоизъм и сребролюбие. Той ни кара да злословим ближните си и да ги осъждаме. Той подтиква ръката ни към кражба. Той ни изпълва с гняв и ярост. Той ни шепне да отмъстим. Той върши всички безчинства, злодения, престъпления. Той причинява всички болести, страдания, неправди, насилия, кръвопролития и войни. Той е изпълнил душите на всички ни с непоносима духовна смрад. Той разлива тази смрад в отношенията помежду ни.
Питали ли сте се, защо е душно в света? Защо мъчно се живее? Защо не може да се понасяме един друг? Отговорът е: защото грехът е отровил атмосферата на живота. Ние всички сме болни от грях. И ако нелекуваните рани по тялото издават непоносима воня, колко по-страшно е зловонието на греха!
Както болестите на тялото могат да бъдат външни (видими) и вътрешни (скрити), тъй и греховете, като болести на душата, могат да бъдат видими и невидими. Ние често се успокояваме с това, че можем да скрием от очите на околните греховните рани на душата си. Минаваме за добри и порядъчни хора. Но от Бога нищо не можем да скрием. Неговите очи са по-светли от слънцето и проникват навсякъде. Ако можехме с помощта на някакви духовни рентгенови лъчи да видим скритото духовно състояние на всекиго от нас, или на целия човешки род, тъй както Бог вижда това, бихме изпаднали в ужас!
Грехът е едно безкрайно зло, понеже е оскърбление на безкрайния Бог. Господ ни е заповядал да не грешим. А ние грешим и с това оскърбяваме безкрайното величие на Твореца.
Словото Божие казва: “Грехът е беззаконие” (1 Иоан. 3:4). Това значи: грехът е нарушаване на Божия закон. Всеки нарушен закон, бил той граждански или природен, носи след себе си наказание. Грехът като потъпкване на най-висшия закон светата Божия воля води към най-тежки наказания. Тия наказания биват временни и вечни. Временните Бог праща за вразумяване и изправление. Ако ние се покаем и примирим с Бога, ще се избавим от вечните наказания. Но ако останем ожесточени в греховете си, ако не желаем да се покаем за тях, ако упорствуваме в богопротивното си поведение, Бог ще ни остави да вървим, където щем.
Краят на греха е окончателното скъсване с Бога. И понеже Бог е щастието на човешкото сърце, скъсването с Бога е лишение от това щастие или вечна мъка. Щом грехът е толкова страшно по същината си и толкова гибелно по последиците си зло, как тогава всички ние лекомислено грешим? Как сме дошли дотам да се сприятелим по най-интимен начин с греховете си, да свикнем с тях до такава степен, че мнозина, ако не почти всички, днес мислят, че грехът е нещо неизбежно в живота! И как сме могли и можем все още да търпим нечистотиите, праха и паяжините в стаичките на нашите сърца, живеейки с тъпо безчувствие в тоя безпорядък, сред зловонието на беззаконията си! Всичко това е просто необяснимо. Но то е факт. Огрубели, нравствено затъпели, ние сме станали безразлични към повиците на нашата собствена съвест и към грижата за спасението си... И това безразличие е стигнало дотам, че ние подценяваме тежината и съдбоносността на нашите злини. Смятаме, че нищо особено не вършим, когато грешим. О, ако бихме могли да измерим всичката тежест на греховете си и ако бихме ясно почувствували, че тая тежест ни тегли към дъното на ада, ние бихме били съгласни по-скоро земята да ни погълне и скалите да ни затрупат, отколкото да грешим и да прогневяваме Бога!
Ако си представим едни везни и на едното блюдо поставим човешките грехове, а на другото светостта на всички светли духове на небето и на всички праведници живели на земята, то всичката святост на небесата и земята не би могла да повдигне блюдото на човешката греховност. Само Божията сила може да го повдигне. Затуй Бог прати на земята Своя Единороден Син, Който да изкупи със Своята голготска жертва човешкия грях. Оттогава всички грехове на всички човеци от всички времена могат да бъдат простени, стига да се принесе покаяние за тях. Оттогава няма грях, който да тегне повече от тежестта на Божието милосърдие. “Бог толкоз обикна света, че отдаде своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен.” “Ето Агнецът Божий, Който взима върху Си греха на света.”
Дерзайте, грешници! Има за нас избавление! Иисус Христос, Който понесе върху плещите Си греха на цялото човечество и Който заплати с кръстната Си смърт нашите дългове към Бога, може да понесе и нашите грехове върху раменете Си. Нали затова св. Андрей Критски се моли от името на всички нас, които тежко съгрешаваме пред Господа: “Вземи от мене моето тежко греховно бреме и ми дай сълзи на покаяние!” Но ние трябва именно да пролеем сълзи на покаяние! Защото има само два вида вода, която умива нечистотата на греховете: водата на кръщението и сълзите на покаянието. При това, както твърди св. Йоан Лествичник, “Изворът на сълзите след Кръщението е повече от Кръщението, макар тия думи да изглеждат малко смели. Защото Кръщението ни очиства от предишните злини, а сълзите очистват греховете, извършени и след Кръщението. Като сме приели Кръщение в детска възраст, ние всички сме го осквернили, а със сълзите си отново го очистваме. И ако Божието човеколюбие не беше ни дало тях (сълзите на покаянието) едва биха се намерили такива, които се спасяват.”
ЗАБРАВЕНОТО ЛЕКАРСТВО
Св. Тайнство Изповед с пълно право може да се нарече “забравено лекарство”. “Цял свят лежи в злото." Всеки един от нас е заразен от смъртоносната болест, наречена грях. А може да се излекува от тая болест! Лекарството е дадено! При това то е чудотворно! Щом го вземеш оздравяваш! Но ние не посягаме към него, за да се изцерим и да ни олекне на съвестта. Защо? защото сме го забравили и пренебрегнали.
“За какво да умирате вие, доме Израилев?” вика със скръб св. пророк Иезекиил. За какво да умирате в греховете си вие, християни? вика с още по-голяма скръб към нас нашият Изкупител Иисус Христос. Нима няма за вас избавление от смъртта? Защо да радвате врага на своето спасение сатаната? Нима Аз не установих в Църквата Си всемогъщото покаяние? “Не искам Аз смъртта на грешника, но да се отвърне грешникът от пътя си и да бъде жив. Върнете се, върнете се от вашите лоши пътища!” (Иез. 33:11). Покаянието, този безконечно благ дар ви е даден “и в каквото и да е време на живота, и при каквито и да е грехове той действува с еднаква сила: очиства всеки грях, спасява всекиго, който прибягва към Бога, ако ще би и в последните предсмъртни минути”.
За земните болести има земни лекарства. За най-страшната болест, наречена грях, има всемогъщ Небесен Лекар и небесни лекарства. Този Лекар е Иисус Христос. Понеже всеки грях е нарушение на Божия свят закон, Бог единствен може да прощава греховете със Своето дивно всемогъщество. Той може да направи тъй, че да се заличат греховете, като че не са съществували. “Да бъдат греховете ви и като багрено, като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, като вълна ще избеля” (Ис. 1:18), обещава Той. Но за да стане това, от нас се иска едно условие истински да се покаем.
“Никой не е толкова благ и милостив, казва св. Марк Подвижник, колкото Господ, но и Той не прощава греховете на онзи, който не се кае” и “Ние биваме осъждани не за множеството злини, но за това, че не искаме да се покаем”.
И тъй, всемогъществото на Господа може да прощава човешките грехове. Но вижте колко е непостижимо Божието милосърдие! Бог е дал Своята власт за прощаване греховете на човеци на апостолите и техните приемници в лицето на епископите и свещениците!
Защо е постъпил Бог така? За да ни направи покаянието, а следователно и прощаването на греховете още по-близко, още по-достъпно, още по-несъмнено! “Приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат.” (Иоан.20:22-23). “Каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето.” (Мат.18:18).
Как става прощаването на греховете? посредством тайнството покаяние или изповед. Отива обремененият с грехове християнин при свещеника с дълбоко разкаяние в душата си и с искрено желание да се поправи и му раз-крива в подробна, откровена и пълна изповед тайните на сърцето си и на съвестта си. Свещеникът, като се убеждава в искреното покаяние на християнина, след надлежните встъпителни молитви му прочита тайноизвършителната молитва: “Господ и Бог наш Иисус Христос, по благодатта и добросърдечието на Своето човеколюбие, да ти прости, чедо (името), всички твои съгрешения; и аз, недостойният свещеник, чрез дадената ми от Него власт, ти прощавам и те освобождавам от всички твои грехове, в името на Отца, и Сина, и Светаго Духа. Амин.”
В този миг каквото свещеникът прощава на земята, се прощава и на небето! Та има ли по-голяма милост от тая? Ние не бихме повярвали, че е възможно това, ако не ни беше казано от Онзи, Който никога не произнесе празна дума, нито лъжа (1 Петр.2:22).
Грехът е едно велико зло с неизмеримо тежки последици вечни мъки в ада! А лекуването му, устроено от Иисуса Христа, се оказва толкова леко! Това е просто невероятно!... Както на десетимата прокажени Иисус Христос казал: “Идете, покажете се на свещениците” (Лука 17:14) и те, като отишли, се очистили, тъй и на нас грешните Той като че ли говори: “Вие сте болни от духовна проказа?! Не се бойте! Ще се очистите! Изпълнете само това: идете, покажете се на свещениците!”
Ако ние пренебрегваме такава милост Божия, кажете колко повече наказания ще заслужим, че не сме направили и за нашето спасение и малкото онова, което ни е възложено да направим и което е било тъй лесно!
Св. Библия ни разказва, че военачалникът на сирийската войска Нееман страдал от проказа. Като чул, че в Израилската земя има един Божий пророк Елисей, който може да го излекува, той отишъл с много слуги и подаръци при него и спрял пред вратите му. Светият пророк не излязъл да го посрещне, а пратил да му кажат: “Иди, окъпи се седем пъти в Йордан, и тялото ти ще се обнови, и ще бъдеш чист.” (4 Цар.5:10). Разсърдил се Нееман, като чул тия думи, и рекъл: “Аз мислех, че пророкът ще излезе сам, ще призове името на Господа, своя Бог, ще си тури ръката на болното място и ще снеме проказата. А той ме праща да се окъпя в река Йордан! Нима ние нямаме в Сирия по-добри реки?” И си тръгнал ядосан. Но слугите му се приближили до него и му казали: “Господарю, да ти беше казал пророкът нещо трудно, не щеше ли да го направиш? А сега ти предлага само да се окъпеш. Нима туй лесно нещо няма да изпълниш?”
Нееман послушал слугите си, потопил се в Йордан седем пъти, и тялото му се очистило и обновило като тяло на малко дете.
Колко страшна болест е проказата! А колко лесно Божият пророк я очистил! Не по същия ли лесен начин става лекуването на най-страшната болест греха! Потопи се във вълните на дълбокото разкаяние, и Божията благодат ще те очисти от всеки грях! Ти ще излезеш от духовната баня на св. тайнство Изповед с обновена и чиста душа, каквато е душата на детето!
Грехът свали първият ангел Денница от небето! Грехът изгони Адам и Ева от рая! Грехът предизвика потопа в света! Този грях се заканва и нас да отдели навеки от Бога и да ни запрати в бездните на ада.
Ако Бог поиска от нас да раздадем всичкия си имот на бедните, ако Той би поискал цял живот да постим, или да се откажем веднъж завинаги от всички земни радости и утехи, за да изкупим греховете си и да се избавим от техните зловещи последици, и тогава дори би трябвало да се съгласим на всичко, стига само да се избавим от вечните мъки в ада, към които ни влече нашият грях. А сега вижте колко лесно спасение Бог ни е устроил: “Идете, покажете се на свещениците! Изповядайте греховете си пред тях! Покайте се от все сърце и ще се освободите от веригите на злото!”
Кой разумен човек би пренебрегнал след всичко това Изповедта? Ние можем да спасим душите си само по два начина: или като не грешим никак, или като се каем за греховете си. Понеже между човеците няма такива, които не грешат никак, ако искаме да се примирим с Бога, Когото прогневяваме чрез ежедневно потъпкване на Неговата свята воля, ни остава само това: искрено и честно да се каем. Иначе няма да видим лицето Божие, защото нищо нечисто няма да влезе в сияйния небесен град!
Б. КАКВО ТРЯБВА ДА ПРАВИМ, КОГАТО СМЕ ПРИ ИЗПОВЕДНИКА?
Тук е необходимо да направим следното:
1. Да помним, че сме дошли в Христовата лечебница, дето видимият лекар е свещеникът, а невидимият Сам Христос.
2. Да изповядваме греховете си без лъжлив срам.
3. Да не търсим извинения за тях.
4. Да не укриваме съзнателно абсолютно нищо.
5. Да не се изповядваме с общи фрази, които нищо не значат.
6. Да казваме сбито, но точно характера на всеки свой грях.
7. Да не разкриваме чужди грехове и да премълчаваме по възможност имената на лицата, които са ни подвели към грях, или които по наша вина са съгрешили с нас.
8. Да не се хвалим пред духовника с някакви наши добродетели.
9. Да не хвърляме вината върху другите, а само върху себе си и
10. Да имаме искрено желание занапред вече да не грешим.
1. Когато отиваме на изповед, ние влизаме в Христовата лечебница. Тук сам Бог е Лекарят, защото единствено Той може да умъртвява и оживява, да съди и милва, да наказва и прощава. Свещеникът е само свидетел и пълномощник Божий. Затуй, изправени видимо пред духовника, а невидимо пред Самия Христа, с голям трепет трябва да пристъпим към великото тайнство на духовното очистване! Свещеникът слуша изповедта ни, а Бог ще я приеме! Свещеникът ще прегледа душата ни, а Бог ще я излекува! Свещеникът ще предпише лекарствата, а Бог ще стори чудото на духовното обновяване!
Внимавай, прочее, християнино, в каква лечебница си дошъл! Да не би поради лекомислие или небрежност, поради невежество или неуместен страх да си отидеш неизлекуван!
Ако истински се боиш от Бога, бъди безстрашен, когато застанеш да изповядаш своите грехове! Не бой се! Съдията, пред Когото стоиш, е безкрайно милостив! Той е страшен само за онези, които не се боят от Него и в лекомислието си отказват да се каят.
2. Изповедта ти трябва да става без лъжлив срам. На тоя свят почти всички ние живеем в едно фарисейско лицемерие! Едни сме, а за други искаме да минем; не се показваме такива навън, каквито сме отвътре. Желаем хората да имат добро мнение за нас, затуй скриваме лошите качества, а показваме добрите. А ако нямаме добри, хвалим се с измислени добродетели. Затуй ще срещнете не рядко в живота хора, които имат доброта в лицето, но не и на сърцето. Не тъй ли се лъжем почти всички ние взаимно в живота? Но трябва ли да лъжем, когато сме застанали на изповед?
Вярно е, не е лесно да се покажеш на духовника си грешен, когато пред хората изглеждаш добър. Срамно ти е да разкриеш недостатъците си. Но как ще се излекуваш, докато спотайваш болестта си? Ти побеждаваш срама си, когато отиваш на лекар да те преглежда тъй лекуваш тялото си. А защо се срамуваш, когато отиваш при духовника да лекуваш душата си? Не виждаш ли, че срамът е пречка за твоето спасение? Затуй отхвърли срама и се хвани за решителността! Трябва да се срамуваш, когато грешиш, а не когато изповядваш греха си! Бог е свързал срама с греха, а решителността с изповядването. Не слушай дявола, който извратява Божия ред и ти внушава срам при изповядването на греха, а решителност при извършването му. Той е обърнал всичко с главата надолу, за да те погуби!
Когато знаменитият Сократ минавал по една атинска улица, зърнал един свой ученик, който излизал от къщата на някаква блудница. Юношата се засрамил от лицето на учителя си и се дръпнал бързо, за да се скрие вътре. “Младежо, – му рекъл тогава Сократ, – не е толкова срамота да излезеш от такава къща, срамота е да стоиш в такава къща!” О, християнино! – ще кажа аз, – не е толкова срамота да изявиш навън греха си при изповедта, срамота е да стоиш в него, т. е. да го криеш от духовника си. Св. Василий Велики говори: “Спотайваният грях е една неизлечима болест на душата”. Как можеш ти да се лекуваш от болестта си, когато я криеш от лекаря?
Някои се срамуват да се изповядват, понеже заемали служби и били високопоставени лица. Но вижте примера на епископа Потамий! Той бил на почтена възраст, прочут с добродетелите си, образец на целомъдрието. Тъй се случило, обаче, че паднал в грях. Ала веднага пак станал и намислил да се покае пред събора на всички епископи, които щели скоро да се съберат в неговия град. Когато се открил съборът, общоуважаваният епископ Потамий бил избран за председател. Той взел да усеща в сърцето си страшна борба между срама и сърдечното съкрушение. – Потамий, думал му от една страна срамът, – нима ще се изповядаш публично? – Потамий, викало му от другата страна съкрушението, що се бавиш, та не вършиш още онова, което си намислил? – Не те ли е срам от хората? – внушавал срамът. – Ти се срамувай от Бога! – съветвало съкрушението. – Но ти си архиерей! Ще станеш за съблазън! – внушавал срамът. – Тъкмо поради това, че си архиерей, трябва да дадеш на света един голям пример! – викало съкрушението. Накрая то победило, а срамът се оттеглил. Потамий станал от стола си и изповядал пред всички греха си. Зачудили се на такава изповед и самите ангели на небето!
Ако един архиерей не се засрамил да изповяда пред цял събор греха си, защо ще се срамим тайно пред един служител Божий да си кажем греховете? Щом ги кажем, те престават да са грехове. Когато Давид изповяда греховете си пред Натана, чу веднага утешението: “Господ сне от тебе греха ти” (2 Цар.12:13). А неизповяданият грях оставя неизлечима, смъртоносна рана на душата. Затуй нека смело се изповядаме!
3. Когато сме застанали пред съда на доброволната изповед, не трябва да търсим извинение за греховете си. Нека се помъчим в доброволно самоизобличение! Тази мъка е изкупителна! Нека се изчервим от стеснение! В пламъците на самоизобличението изгарят греховете ни. Но ако речем да се извиняваме, да се оправдаваме, свършено е със спасителността на нашата изповед. Що значи изповед? Покаяние! А истинно каещият се знае само едно да плаче и да иска милост. Рече ли да се оправдава, да хитрува, всичкото му покайно настроение ще се изпари. В тайнството Изповед покайното настроение е нещо много съществено! Всичко туй трябва да си припомним, защото има много християни, които се изповядат, все искат с нещо да оправдаят себе си. Макар и да казват греха си, все гледат да го омаловажат и омекотят, все търсят някакви смекчаващи вината обстоятелства, та да излязат по-невинни! Те трябва да знаят, че небесното съдилище не прилича на земното. Пред земния съдия подсъдимият гледа по-невинен да се представи, за да бъде оправдан. Пред Божия съд е обратното: който повече се самоукорява, повече се оправдава.
Та Иисус Христос нали затова ни вика при себе си, за да ни опрости всички волни и неволни грехове! Никоя религия не проповядва такъв любвеобилен към човеците Бог, както нашата!
Разказва се за блажени йероним, че той като живял в Палестина и се подвизавал във Витлеемската пещера, дето се е родил нашият Спасител, имал на Рождество Христово чудно видение. Явил му се Иисус Христос като Младенец и го запитал: “Йерониме, сега, когато всички ми подаряват по нещо, ти какво ще ми дадеш?” “Добродетелите и молитвите си!” отговорил блаж. йероним. “Това добре, но какво друго още?” “Сърцето си, душата си и цял себе си!” “И това приемам, но Аз искам още нещо от тебе!” “Но какво друго мога да Ти поднеса, Господи?” недоумявал подвижникът. “Дай ми греховете си!”
Блажени йероним съкрушено взел да плаче. Той попитал през сълзи: “И за какво са Ти, Господи, греховете ми?” “Аз искам да ги взема върху Себе Си!”
Чувате ли? “Дай ми греховете си!” Иисус Христос иска от нас нашите грехове! Да му ги дадем в светото тайнство Изповед и Той ще ни ги опрости!
4. Пред духовника не бива да укриваме абсолютно нищо съзнателно. Ако забравим неволно някой грях, трябва да го изповядаме следващия път. Но да укрием нещо, в което ясно ни изобличава съвестта ни, то значи да направим греха си двоен: двоен поради това, че веднъж сме го извършили и втори път сме го укрили!
Не крий греха в душата си! Той е смъртоносна болест. Той е язва, която ако не се оперира, може да те вкара в гроба. С прикриването на греховете правим най-голяма услуга на дявола, който ни кара да вършим беззакония, а след това да ги пазим в душата си като негови съкровища, които ще му служат като обвинителен материал срещу нас. Изповядай всичко, което петни съвестта ти! Колкото смет сам изнесеш от душата си, толкова ще бъде пометена от Божията благодат. Който греши, влиза в съюз с дявола. А който се изповядва, скъсва приятелството си с бесовете. Изповедта е предателство по отношение на дявола. Тя е единственото добродетелно издайничество.
Епископ Игнатий Брянчанинов прекрасно поучава: “Чрез изповядването на греховете се разваля дружбата с демоните. Ненавистта към греховете е признак на истинско покаяние и на решимост да води човек добродетелен живот. Ако ти си придобил навик да грешиш, по-често изповядвай греховете си и скоро ще се освободиш от греховния плен. Леко и радостно ще последваш Господа Иисуса Христа. На оногова, който постоянно предава своите другари, те му стават врагове, отдалечават се от него като от предател, който търси постоянно тяхната сигурна гибел, а който изповядва греховете си, от него те отстъпват, понеже греховете се основават и крепят върху гордостта на падналото естество и не търпят изобличение и позор”.
5. Не бива да си служим при изповед с общи фрази, които нищо не значат. Мнозина, особено измежду изповядващите се за първи път се учат какво да говорят пред духовника, когато отидат при него. Било поради стеснение, било поради неопитност, те приказват често пъти неуместни неща и си отиват от изповедта без полза.
Една християнка решила да се изповяда, но не знаела как да постъпи. Обърнала се за съвет към друга жена, и тая я научила: “Кажи: “Във всичко съм виновна!”, и готово.” А, то било много просто, си казала първата християнка и окуражена застанала пред Божия служител.
Когато свещеникът я запитал за греховете Б, тя спокойно рекла: “Отче, във всичко съм виновна!” и помислила, че е свършила изповедта си. “Ами коне крала ли си?” запитал я неочаквано той. “Как да съм крала коне?!” зачудила се тя. “Не ми е минавало през ума да върша такъв грях!” “А, значи ти не във всичко си виновна!” рекъл мъдро духовникът. “Има хора, които и коне крадат. А ти, оказва се, не си вършила този грях. Дай тогава да видим поотделно в какво си съгрешила!” тъй той я довел до истинска изповед.
6. Когато се изповядваме, трябва да казваме сбито и точно характера на всеки свой грях. Видяхме, че общите фрази не ползуват изповядващия се. Той трябва да предаде поотделно всяко свое съгрешение пред Бога. Разбира се, това не значи, че той трябва да започне да разказва дълги и подробни истории. Духовникът е обикновено твърде зает човек. През време на говеенето, особено пък преди Причастие, мнозина чакат при него реда си да се изповядат. Затова са нужни сбитост, точност и краткост. За да се постигне това, препоръчва се да се записват предварително на листче греховете и да се прочетат през време на изповедта. Не чакай свещеникът да ти задава въпроси! Много е по-голяма ползата, когато ти сам казваш греховете си. Ако изповедникът те спре и, за да си изясни твоето духовно състояние, ти зададе някой въпрос, длъжен си да отговориш точно, без заобикалки.
Някои хитруват на изповед, и смятайки, че могат да надхитрят и Бога, вместо накратко да определят характера на греха си, напр. “мразя съседа си”, от неуместно желание да не се изложат, започват да разказват дълги и излишни истории, как съседът им ги мразил, как им пакостил и т.н. или вместо да кажат: “Откраднах еди-какво си”, захващат да обясняват как е останала у тях някоя чужда вещ. Това не е изповед, а глупаво хитруване пред Бога.
7. На изповед не бива да разказваме чужди грехове, а само своите, като премълчаваме по възможност имената на лицата, които са ни подвели към грях, или които сме съблазнили да грешат с нас.
Мнозина не спазват това тъй естествено правило и изпадат в следната нелогичност: като идват да изповядват своите грехове, през цялото време разправят само за чуждите: “Тя, снаха ми, туй и туй направи! Мъжът ми е един невъзможен грубиянин!” или “Жена ми не ми се покорява, много лош характер има и е постоянно в кавга с мене и с домашните ми. Един мой приятел, на име тъй и тъй ти го познаваш, отче, много ме оскърби. А еди кой-си, отче, стори това и това!”
Туй не е изповед да обвиняваш другите, вместо себе си. То е по-скоро осъждане на другите. Които тъй постъпват, идват при духовника грешни, а си отиват още по-грешни!
8. Някои пък, като дойдат на изповед вместо да се самоизобличават, което е и естествено, и потребно, и полезно в изповедта, започват най-неочаквано да се хвалят: “Аз, отче, нито съм убил, нито съм откраднал! Нито съм пияница! Живея си най-порядъчно. Ползувам се с почитта на моите съседи и приятели. Е, като човек, може някога нещо да съм съгрешил, но сега вече нищо не помня! Съвестта ми е спокойна!”
Това ужасно самодоволство е по-голям грях и от ония грехове, които такъв човек се хвали, че не е извършил, защото е затънал в бездната на греха тъпата самодоволна гордост.
Много хора стигат до притъпяване на нравственото си чувство и до съзнанието, че не са грешни, поради дългото стоене далеч от Божията благодат, която се дава чрез тайнствата на Христовата Църква. За един такъв човек ми е разказвал ревностният Христов служител от с. Чепеларе, покойният протойерей Евстати Янков:
“Моят енорияш Бочо беше пияница. Той скъса с Църквата и киснеше все в кръчмата. Дълго време не дойде нито да се изповяда, нито да се причасти. Една вечер ме повика сестра му, която беше много благочестива християнка.
— Ела, отче, да изповядаш и причастиш Бочо. Той не е болен, но понеже знам, че няма да дойде при тебе, ела ти при него!
Отивам. Обяснявам му, колко хубаво е за него да се изповяда. А той само мълчи. Питам го, какво има на съвестта си. Мъчи ли го нещо?
- Нямам нищо. Съвестта ми е спокойна, – казва той.
- Ама, как така нямаш? Нима не си грешен човек!
- Нищо лошо не съм направил.
- А искаш ли да се причастиш?
- Защо не! Да се причастя, — равнодушно отговори той.
- Добре! Утре ще дойда у вас със св. Причастие.
Връщам се в къщи. А на душата ми нещо тежи, тежи!
Сестрата на Бочо го приготвила за св. Причастие — помогнала му да се измие, дала му чисти дрехи да се преоблече.
На другия ден аз нося Св. Дарове към Бочови. Но срещат ме познати и ми казват:
— Бочо тая нощ умря внезапно!
Аз цял изтръпнах от ужас. Види се, Бог не го допусна до св. Причастие, понеже той не искаше да се изповяда и смири пред Бога, като се признае за грешен”.
9. Когато се изповядваме, трябва да хвърляме вината не върху другите, а върху себе си.
В рая нашите прародители Адам и Ева съгрешиха: ядоха от дървото със забранените плодове. Бог ги повика да се изповядат, готов да им прости: “Адаме, де си? Ево, що си направила? О, ако бяха изповядали доблестно греха си! Да бяха признали вината си! Да не бяха прехвърляли отговорността всеки върху другия! Да беше казал Адам за себе си: “Боже, прости ми! Аз съм виновен!” И Ева да бе побързала да признае: “Не, Господи. Адам не е виновен, защото аз му дадох да яде от забранения плод!” Ако така бяха постъпили, нямаше да бъдат изгонени от рая.
Вместо това, какво направиха те? Когато Бог им заговори, те взеха да се оправдават и да хвърлят вината един върху друг. “Адаме, що си направил?” “Не аз, Господи, а жената — тя е виновна!” “Ево, какво стори?” “Не аз, Господи, змията, тя ме прелъсти”. И двамата скриха вината си. Затова бяха изгонени от рая.
Но не постъпват ли мнозина измежду нас като Адам и Ева?
Когато отидем на Изповед, духовникът пита: “Адаме, в какво състояние си? Ево, що си сторила?” Ние се самооправдаваме, крием греховете си, хвърляме вината върху други. Това не е изповед! Истинската изповед е доброволно себеизлагане пред изповедника, безстрашно себеобвинение, дълбоко съкрушение, нелицемерно съжаление за греховете и истинско желание за изправление с Божията помощ.
10. Венецът на истинското покаяние е твърдото намерение занапред да не грешим повече.
Има хора, които се изповядват, само за да могат да се причастят. Те се ръководят от мисълта, че приемането на Причастие без Изповед е тежко огрешаване на душата. Но в сърцето си не вземат решение да започнат нов живот. Те си мислят: ще греша до следващата изповед и пак ще се покая. Щом има изповед, не е толкова страшен грехът! А някои дори бързат да сторят желаните, но неизвършени грехове, докато не са се изповядали, та да могат да ги отчетат на предстоящата им изповед. Всичко това е гнусно и долно пред Господа! Изповедта не ползува оногова, който съзнателно върви по греховните прищевки на своята извратена воля и тъпче преднамерено Божиите заповеди. Такъв човек, който създава в себе си греховни навици, напразно се чуди, защо, като се изповядва, не може да се поправи! Той не може да се поправи, понеже сам не желае това.
Св. Василий Велики говори: “Не онзи изповядва своя грях, който казва: “Съгреших”, а после продължава да си стои в греха, но този, който според думите на псалома е намерил своя грях и го е възненавидял. Каква полза ще принесе на болния грижата на лекаря, когато страдащият от болестите здраво се държи за това, което е разрушително за живота? Също тъй, няма никаква полза от прощаването на неправдите на оня, който продължава да ги върши, и от отпускането на греха на разпътството няма полза онзи, който продължава да живее разпътно... Премъдрият Домостроител на нашия живот иска, щото онзи, който е живял в грехове и после е дал обет да почне нов живот, да тури край на миналото и след извършените грехове да положи начало, като обновен за нов живот чрез Покаянието”.
За да имаме истинска полза от Изповедта, трябва твърдо да решим занапред вече да не грешим. Истинското покаяние, според св.Отци, се състои тъкмо в това, да не повтаряш вече греха си! “Който с надеждата, че ще се покае, си позволява да съгрешава, съзнавайки греховността на стореното”, казва св. Исаак Сирин, той постъпва по отношение на Бога коварно. Него смъртта неочаквано поразява, и той не доживява до времето, което е предполагал да посвети на добродетелта”.
За да имаме истинска полза от изповедта, трябва твърдо да решим занапред вече да не грешим. Истинското покаяние, според св.Отци, се състои тъкмо в това да не повтаряш вече греха.
За да стане това с нас, трябва при изповедта си да желаем от все сърце да започнем занапред нов живот. Имаме ли това спасително желание, нека бъдем сигурни, че Бог непременно ще ни помогне.
Препечатано от Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията.
|