УТЕШЕНИЕ В БОЛЕСТИ И СКЪРБИ

 
УТЕШЕНИЕ В БОЛЕСТИ И СКЪРБИ

 
Рейтинг: 3.00
(144)
НА РОСИ
СПОДЕЛЕТЕ МЪКАТА СИ
БОГОСЛОВИЕ НА БОЛЕСТТА
УТЕШИТЕЛНИ СЛОВА
УТЕШЕНИЕ В БОЛЕСТИ
УТЕШЕНИЕ В СКЪРБИ
ЦЕЛТА НА ИЗПИТАНИЯТА Е СПАСЕНИЕТО НА НАШИТЕ ДУШИ.
ИЗПИТАНИЯТА В ЖИВОТА НИ
СВЕТИТЕ ОТЦИ ЗА БОЛЕСТИТЕ И СКЪРБИТЕ
ЗА БОЛЕСТИТЕ-СЪВЕТИ КЪМ БОЛНИТЕ
ПРАВОСЛАВНИЯТ ВЪЗГЛЕД ЗА ОНКОЛОГИЯТА
ИНВАЛИДНОСТТА Е БЛАГОСЛОВЕНИЕ ОТ БОГА
НАШАТА НАДЕЖДА-АУДИО БЕСЕДИ
ПСАЛМИ ЗА БОЛЕДУВАЩИ
ЗЛАТОУСТОВИ УТЕШЕНИЯ
ЗАБРАВЕНОТО ЛЕКАРСТВО
НАУЧИ ЗА ЦЪРКОВНИТЕ ТАЙНСТВА
ЗА ПОМНЕНЕТО НА СМЪРТТА,ГЕЕНАТА И СЪДА
ИЗКУШЕНИЯТА В СМЪРТНИЯ ЧАС
РАЗКАЗЪТ НА БЛАЖ. ТЕОДОРА ЗА МИТАРСТВАТА
УТЕШИТЕЛНИ ДУМИ КЪМ БЛИЗКИТЕ НА ПОКОЙНИКА
КАКВО МОЖЕМ ДА СТОРИМ ЗА НАШИТЕ ПОКОЙНИЦИ
МОЛИТВИ И ПРИНОСИ ЗА ПОЧИНАЛИТЕ
ИЗТЕГЛИ МОЛИТВИ, ПСАЛТИР, АКАТИСТ, КАНОНИ И ДРУГИ ПРАВОСЛАВНИ МАТЕРИАЛИ
Музика
ПРАВОСЛАВНИ ПЕСНОПЕНИЯ
Връзки
Календар


МОЛИТВИ НА БОЛЕН МОЛИТВИ В СКЪРБИ И ЗЛОПОЛУКИ АКАТИСТИ И КАНОНИ ПРИ БОЛЕСТ И СКРЪБ КНИГАТА СМИСЪЛЪТ НА СТРАДАНИЯТА "БЕСЕДИ ЗА ЖИВОТА СЛЕД ЖИВОТА" от Архимандрит Серафим Алексиев

НАУЧИ ЗА ЦЪРКОВНИТЕ ТАЙНСТВА / Светото тайнство Изповед (Покаяние)

Светото тайнство Изповед (Покаяние)
04.07.08 13:41
Вземи в gLOG

Тайнството покаяние е благодатно свещенодействие, в което след като вярващия се покае за греховете си, заради Божията милост те му се прощават чрез пастир на Църквата, съгласно обещанието на Спасителя.

В тайнството покаяние се лекуват духовните болести на човека, очиства се нечистотата на душата, и християнинът, като получава прошка на греховете, отново става невинен и осветен, какъвто е излязъл от водата на кръщението. Затова тайнството покаяние се нарича духовна лечебница. Унищожават се греховете, които влекат човека надолу, притъпяват ума, сърцето и съвестта му, ослепяват духовния му поглед и отслабват християнската му воля. Отново се възстановява живата му връзка с Църквата и с Господа Бога. Облегченият от бремето на греховете човек отново оживява духовно и става способен да укрепва и се усъвършенства в добрия християнски път.

Тайнството покаяние се състои от две основни действия:

изповядване на греховете пред църковния пастир от страна на човека, пристъпващ към тайнството; молитвено разрешаване и прошка на греховете, произнасяно от свещенослужителя.

Това тайнство се нарича още изповед, (макар че изповедта е само първата му част), което показва важността на искреното разкриване на душата и показване на греховетe.Изповядването, т.е. произнасянето на глас, е израз, резултат и показател за Вътрешното покаяние. А какво е покаяние? Това е не само съзнание за собствената греховност или просто да се признаеш за недостоен; то дори не е само съкрушение и съжаление за допуснатите падения и слабости, или пък единствено разкаяние (макар че всички тези неща трябва да присъстват в покаянието). То е също и Воля за изправяне, желание, твърдо намерение и решимост за борба с лошите наклонности. Такова сърдечно и искрено покаяние е нужно за да може действеността на това тайнство да обхване не само прощаването на греховете, но и в разкритата душа да влезе благодатното лечение, което предпазва душата от ново потъване в нечистотата на греха.Така чрез самото гласно назоваване на духовните болести и падения пред духовника посредством изповядването на греховете се преодоляват: гордостта, главен източник на грехове; унинието от безнадежността за изправление и спасение.

Показването на греха вече го приближава до изтръгването му от каещия се. Пристъпващият към тайнството покаяние следва да се готви за него чрез т.н. говеене, което е молитвен подвиг, пост и самовглъбяване, с цел разкриване и осъзнаване на своята греховност.

На среща с каещия се християнин идва Божията милост, която свидетелства с устата на изповедникът, че Небесния Отец не отхвърля идващия при Него, както не е отхвърлил блудния син и каещия се митар. Това доказателство се съдържа в думите на особените молитви и разрешителни слова, произнасяни от свещенослужителя.

Установяване на тайнството

Господ установява тайнството покаяние след Своето възкресение, когато се явил на събралите се ученици, без Тома, и тържествено им казал: мир вам ..., и като рече това, духна и им казва: приемете Духа Светаго. На които простите греховете, ще им се простят; на които задържите, ще се задържат (Йоан 20:21-23). Освен това Спасителят на два пъти (още преди това) пак изрича обещанието за това тайнство. А именно, първият път казва на апостол Петър, когато от името на всички апостоли Той Го изповядал за Син Божий: и ще ти дам ключовете на царството Небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата (Мат. 16:19). Втория път засвидетелства същото към всички апостоли (Мат. 18:17-18).

Свещенослужителите се явяват само видими посредници при извършване на тайнството, което Сам Бог невидимо извършва чрез тях. Св. Йоан Златоуст, имайки предвид божественото установяване властта на църковните пастири да връзват и развързват, казва: Свещениците определят долу (на земята), Бог утвърждава горе (на небето), и Владиката се съгласява с мнението на Своите раби. Свещеникът се явява в случая проводник на Божията милост и прощава греховете не от себе си, а в името на Света Троица.

Невидимите действия на благодатта в тайнството покаяние по своя обхват и могъщество се простират върху всички човешки беззакония, и няма грях, който да не може да се прости на хората, но само ако те искрено се покаят в него и го изповядат с жива вяра в Господа Иисуса и с надежда за Неговата милост. Защото не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние (Мат. 9:13), казва Спасителят. Колкото и голямо да, е било грехопадението на ап. Петър, когато той наистина се покаял, Бог му простил. Известно е, че ап. Петър призовавал към покаяние дори тези иудеи, които разпънали истинския Месия (Деян. 2:28), а после призовал и Симон влъхв, родоначалника на всички еретици (Деян.8:22). Ап. Павел пък простил на покаялия се кръвосмесител, когото преди това временно бил отлъчил (2 Кор. 2:7).

От друга страна, нужно е да се помни, че прощаването на греховете в тайнството е акт на милосърдие, а не на необмислена жалост. То е дадено за духовна полза на човека, за съзиждане, а не за разорение (2 Кор. 10:8). Това налага огромна отговорност върху извършителя на тайнството.

Свещеното Писание говори за случаите, когато греховете не се прощават. В словото Божие се споменава за хула срещу Светия Дух, която няма да се прости на човека нито в този век, нито в бъдещия (Мат. 12:31-32). Говори се и за смъртен грях , за прощаването на който е заповядано дори и да не се молим (1 Йоан 5:16). Накрая ап. Павел наставлява, че ония, които веднъж: са се просветили, вкусили са от небесния дар, станали са причастници на Светия Дух, и като вкусили от благото слово Божие и от силите на бъдещия век, са отпаднали, — не е възможно пак да бъдат обновени за покаяние, когато те отново разпъват в себе си Сина Божий и Го хулят (Евр. 6:4-6).

При всички тези случаи невъзможността за прощаване на греховете се намира в самите грешници, а не във волята Божия. По-точно - в неразкаяността на грешниците. Как може чрез благодатта на Светия Дух да бъде простен такъв грях, в който се хули самата благодат? Но трябва да вярваме, че и в тези случаи ако грешниците, принесат искрено покаяние и оплачат греховете си, те ще им бъдат простени. Св. Йоан Златоуст говори за хулата срещу Светия Дух; Понеже и този грях бил простен на покаялите се. Много от тези, които изричали хули срещу Духа, впоследствие повярвали, и всичко им било простено (Беседи върху еванг. но Матей). И отците от Седмия Вселенски Събор говорят за възможност за прощаване на смъртните грехове: Грях за смърт е, когато някои, съгрешавайки, пребивават в неизправност... В такива Господ Иисус не пребъдва, освен ако не се смирят и не се отрезвят от грехопадението си. Необходимо е да пристъпят към Бога със съкрушено сърце като просят прошка на греха, а. не да се тщеслаеят с неправедни деяния. Понеже Господ е близо до сърце съкрушено (Пс.ЗЗ).

Позволение и дори пряко изискване покаянието да се повтаря се вижда ясно от думите в Евангелието: На небето има повече радост за един каещ се грешник недели за деведесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние (Лука 15:7). В откровението на ап. Йоан Богослов четем: На ангела на Ефеската църква напиши:...скоро ще ти дойда и ще отместя светилника ти от мястото му, ако не се покаеш. (Апокал. 2:1-5).

Eпитимии

Под думата епитимия се разбира запрещение или наказание (2 Кор.2:6), което свещенослужителят, като духовен лекар, според църковните правила, определя на някои от каещите се християни за изцеряване на нравствените им заболявания. Такива епитимии са, например, особен пост извън всеобщия, покайни молитви с определен брой поклони и т.н. Основния вид епитимия, който е съществувал в практиката на древната Църква, е отлъчването от Св. Причастие за по-дълъг или по-къс период от време.

В древната Църква е съществувал чин на обществено покаяние за отпадналите - тези, които не са устояли във вярата по време на гонение. Според този чин каещите се се разделяли на четири групи:

 плачещи, които нямали право да присъстват на обществени богослужения. Пред църковните двери, те с плач просили влизащите в храма да се молят за тях;

слушащи, на които се позволявало да стоят в притвора на храма до края на литургията на оглашените;

коленичещи, които можели да влизат в самия храм, но също не участвали в литургията на верните. След богослужението те на колене, получавали пастирското благословение;

* групата на присъстващите - те стояли заедно с верните в продължение на цялата литургия, но не могли да се причастят със Светите Тайни.

Епитимии се назначават не на всички, а само на някои каещи се християни - на тези, които дали заради тежестта и вида на греховете, или заради начина на покаяние се нуждаят от такова духовно лекарство. Ап. Павел наложил подобен род забрана на кръвосмеси-теля, появил се между коринтските християни. За да го изцери, той заповядал да го отлъчат от Църквата и общението с верните, да бъде предаден на сатаната за изнуряване на плътта, та духът да се спаси (1 Кор. 1-5). След това, заради искреното му съкрушение, заповя¬дал отново да го приемат в църковно общение (2 Кор. 2:6-8).

Епитимиите имат характер на наказания, но не в собствения смисъл на думата и не заради компенсация за греховете , както учат римските богослови. Те са действия изправителни, лечебни, педагогически. Целта им е да задълбочат скръбта по сторените грехове и да поддържат решимостта на волята за изправление. Апостолът казва: Скръбта по Бога поражда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт (2 Кор. 7:10). Правилата на светите Събори и на светите Отци потвърждават, че в древността епитимиите били считани като средство за духовно лечение. Древните пастири, налагайки ги на грешниците, не се грижели за справедливо наказание на всеки според тежестта на престъплението му, т.е. за удовлетворяване на Божията правда. Те имали предвид само благотворното влияние на тези наказания върху грешниците. Затова според потребностите, те съкращавали времето на епитимиите или до¬ри съвсем ги отменяли. Правило на VI вселенски събор гласи: Приелите от Бога власт да връзват и развързват са длъжни да разглеждат качеството на греха и готовността на съгрешилия към изправление, и така да употребяват съответното на недъга лечение, че да намерят мярката за да не изпуснат спасението на боледуващия. Защото не е еднакъв недъга на греха. Той е различен и многообразен и поражда различна вреда, от която злото обилно се оазлива и още повече се разпространява, докато не бъде спряно от силата на изцеляващия.

Оттук личи неприемливостта на позицията на римокатолиците относно епитимиите. Тя се гради на юридически понятни, според които:

всеки грях или съвкупността им трябва да понесат църковно наказание - въпреки че има естествени възмездия за греха, каквито са болестите, в които човек сам вижда Божието наказание за греховете;

това наказание може да бъде снето от индулгенция, издавана (например по случай юбилейни тържества) даже за бъдещ период;

Римския епископ (папата), като издава индулгенциите, вменява свети заслуги на лицата, подлежащи на епитимия, изземайки ги от т. нар. съкровищница от добри дела .

Ако при някои западни учители на древната Църква епитимиите са наричани удовлетворения, това е било в нравствен и възпитателен смисъл, а не като юридическо оправдание.

От тайнството изповед трябва да се различава нравствено-духовното ръководство, широко разпространено и в миналото, и в сегашно време, особено сред монашестващите. То нерядко бива извършвано от лица без свещен сан, когато върху тях лежи задължението да ръководят духовните си чеда. Смисълът е в това, че разкриването като на изповед на мисли и постъпки пред духовния ръководител има огромно психологическо значение за нравственото възпитание и изправяне на лошите склоности и навици, преодоляване на съмненията и колебанията и т.н. Но такова духовно ръководство няма значението на църковното тайнство и не е благодатно свещенодействие.

Дир ID: 
Парола: Забравена парола
  Нов потребител

0.0974