Църковната йерархия е установена от Самия Господ Иисус Христос и е неразривно свързана със съществуването на Църквата. Още в апостолско време тя получава тристепенната си структура: епископи, презвитери и дякони.

Йерархическото служение в Църквата, особено епископското и презвитерското, е служение необикновено, изключителното е благодатно служение. Това е пастирство на Божието стадо, най-висок пример за което е дал Господ в земното Си служение: Аз съм добрия пастир, и познавам Моите си, и Моите Ме познават... Добрият пастир полага душата си за овците... Това е предстоене пред Господа не само за себе си, но и за хората. Това е ръководство на човешките души по пътя за достигане на Небесното Царство. Свещенослужителят принася от лицето на народа безкръвната Жертва в божествената Литургия. И ако за всяко добро дело просим Божието благословение и помощ, то много-повече се призовава Божията благодат при встъпване за цял живот в пастирско служение. Тя благославя този подвиг, съдейства и укрепява бъдещия пастир. В тайнството Свещенство благословението се низвежда над пристъпващия с трепет към приемане на свещенослужението чрез ръкоположение от епископ. Сам той по приемство носи благодатта на свещенството. Съдейства също молитвата на събора на свещенослужителите и целия народ, присъстващ на богослужението. Това тайнство се нарича също и хиротония.

Свещеното Писание дава преки и ясни указания за това, че поставянето в свещенически сан е приемане на особен благодатен тайнствен дар, без което това служение не може да бъде изпълнявано.

Хиротония в древната Църква

От книгата Деяния се вижда как апостолите са вършили всичко според наставленията на Христа и по внушение на Светия Дух. Когато им било необходимо да бъдат поставени дякони в Църквата за да им помагат, те предложили от учениците да бъдат избрани седем мъже, изпълнени с Дух Светии и мъдрост. Когато те били изправени пред тях, апостолите, като се помолиха, възложиха ръце на тях (Деян. 6:2-6). Тук съвсем ясно се различават двата момента: избирането на известни лица за дяконско служение и молитвеното им ръкополагане. Изборът - като просто човешко действие, ръкоположението - като особено за целта свещенодействие, действие на божествената благодат.

В същата книга Деяния намираме указание за ръкоположението като свещенодействие, чрез което били поставяни презвитери в древната Църква. Авторът на книгата, св. ап. Лука, разказва как апостолите Павел и Варнава обхождали с проповед малоазийските градове и увеличавали броя на християните в тях: ръкополжиха презвитери за всяка църква, помолиха се с пост и молитва ги повериха на Господа (Деян. 14:23). Това ръкоположение има особена важност, бидейки извършвано от самите апостоли Павел и Варнава. Ап. Павел в прощалната си беседа с презитерите на Ефеската църква сам свидетелства за това с думите:

Внимавайте, прочие, върху себе си и върху цялото стадо, сред. което Дух Светии (чрез апостолско ръкоположение) ви е поставил епископи да пасете Църквата на Господа и Бога, която Той си придоби със Своята Кръв (Деян. 20:28).

И накрая, в посланието на ап. Павел към Тимотей имаме пряко указание за ръкоположението като благодатно свещенство, чрез което били поставяни епископи. Така в първото си послание към Тимотей - епископ на Ефеската църква, апостолът пише: Не занемарявай дарбата, която е в тебе и ти бе дадена чрез пророчество с възлагане върху ти ръцете на свещенството (4:14). Във второто си послание към него пише: Напомням ти да разпалят Божия дар, който е в тебе чрез моето ръковъзлагане (1:6). От съпоставка на двата текста се вижда, че Тимотей е бил ръкоположен от самия ап. Павел и свещенството, или, което е същото - от събора на старшите свещенослужители под предстоятелството на ап. Павел. Чрез това Тимотей получил дар Божий, който ще пребъдва завинаги като негово достояние. От него се изисква само едно — да не бъде небрежен към дара, а да го възгрява. В случая се говори за епископско ръкоположение, което се потвърждава от по-нататъшните наставления към него. От тях се вижда, че той бил облечен във властта да ръкополага други (1 Тим. 5:22), че има правото на надзор над подвластните му презвитери (1 Тим. 5:17 и 19) и че въобще се явявал строител в Божия дом, който е Църквата на Живия Бог (1 Тим. 3:15).

Извор и поставяне на свещенослужители в древната Църква

Казаното дотук води до несъмнения извод, че апостолите, упълномощени от Христа установили три йерархически степени. За въвеждането в тях се използвало ръкоположение, което им преподавало благодатта за тяхното служение. Затова и приемниците на апостолите - епископите, били длъжни точно да изпълняват апостолски установеното ръкоположение, точното му значение и смисъл. Така е било в Църквата и в следващите времена.

В древната Църква встъпването в свещенство ставало след предварителен всеобщ избор и съгласие на църковната община или поместната църква. Самото посвещение се извършвало отделно от този избор от лица, равни по пълномощия на апостолите - техните приемници. Тези лица винаги са били епископите. От ранните свидетелства за това могат да бъдат посочени думите на св. Ириней (II век), който казва: Трябва да се ръководим от презвитерите (в смисъл на старшите, епископите), които са в Църквата и имат апостолско приемство. Те заедно с епископското приемство, по благоволението на Отца, са получили и дара на истината. Тук очевидно става дума за благодатния дар, получаван при ръкоположението.

Същата мисъл изказва и Тертулиан, а Климент Александрийски (III век) вече определено сочи, че изборът далеч не е всичко, което се дава при встъпването чрез ръкоположение. Подобно на това и избирането на апостолите от Христос (между които бил и Юда) не било еднакво с това поставяне, което впоследствие апостолите получили от Христа, когато им вдъхнал Светия Дух. Изборът на определени лица за свещенство е човешко дело, докато ръкоположението им не е човешко, а Божие дело. Апостолските правила за¬повядват: Епископ да бъде поставяй от двама или трима епископи; презвитер, дякон и останалите клирици да бъдат поставяни от един епископ (I и II правило). Установена е и неповторяемостта на хиротонията (ръкоположението): ако епископ, презвитер или дякон приеме от някого второ ръкоположение, да бъде низвергнат от свещения чин и той, и този, който го е ръкополагал, освен ако достоверно се установи, че е бил ръкоположен от еретици (68 правило). По такъв начин благодатта, давана при свещеническата хиротония, се признава за също така неизменна и неизгладима, както и благодатта, давана при кръщението. Но свещеническата благодат се явява особена и е различна от благодатта при кръщението и миропомазването.

Същност и извършителни думи на ТАЙНСТВОТО

И така, тайнствено свещенство е такова свещенодействие, при което чрез молитвено възлагане ръцете на епископа върху главата на избраното лице. то получава Божествена благодат. Тя го освещава и поставя на определена степен в църковната йерархия като впоследствие му съдейства да изпълнява йерархичните си задължения. Молитвата при хиротонията е следната: Божествената благодат, винаги изцеляваща немощните и възпьлваща недостигащото, посвещава (този) благоговеен иподякон в дякон (или дякон е презвитер). Да се помолим да слезе върху него благодатта на Всесветия Дух.

За разлика от тайнството хиротония, поставянето в низши степени на клира (четец, иподякон) се нарича хиротесия.

Безбрачие на епископите

Безбрачието е задължително за епископа. В първите векове на християнството такова изискване не е имало, но още от апостол¬ски времена на епископите позволявали да не встъпват в брак заради подвига на въздържанието. Този обичай се затвърдил, и VI вселенски събор го утвърдил като правило. Що се отнася до свещеници и дякони, Църквата решила да не им възлага такова задължително бреме, а да следва древното правило, което забранява на свещенослужителите да встъпват в брак след ръкоположението им. До тайнството свещенство били допускани лица, вече обвързани с брак. Това се считало за нещо нормално. Второ брачните, както и имащите жена с втори брак, не могат да бъдат ръкополагани. В Римската църква от IV - VI век започва да се въвежда задължително без-брачие и за свещениците и дяконите. Това нововъведение било отхвърлено от VI вселенски събор, но римските папи не се съобразят ват с тази забрана.

Протестантите отхвърлят свещенството като тайнство. Пасторите им се избират и поставят от народа, но не получават никакво особено благодатно посвещение и в този смисъл те не се различават от обикновените членове на общността им. Исторически това се обяснява с протеста им срещу латинското духовенство от средновековието, злоупотребило с правата си. Протестантите теоретически оправдават това с мотиви, че поставянето в свещенство получава названието тайнство едва в по-късно време. Такова основание няма никаква стойност. От учението и практиката на апостолите и утвърдената вяра на Църквата се вижда, че хиротонията още от началото се явява тайнствено-благодатно свещенодействие и затова чрез названието тайнство в по-късно време нищо ново не се внася, а само по-точно се изразява същността му. Подобно на това и терминът оmousios, приет на Първия вселенски събор, нищо ново не е внесъл в древноцърковното учение за Божеството (божествената природа) на Сина Божий, а само по-ясно го е определил и утвърдил. За съжаление, протестантите, отстоявайки невярната си позиция, упорито продължават да обясняват понятието за християнските тайнства във връзка с езическите мистерии.