Често викат свещеника при болния когато вече е късно. Болният, особено невярващият, може да отреагира на "трагичното" известие за своята диагноза двуяко: да се настрои за по-нататъшно приспособяване към живота след операцията (или без операция), или да посегне на себе си, като прекрати самоволно живота си. Ще отговаря ли лекарят онколог, ако неговият пациент се самоубие? Косвено - да. Защо? Защото в задачата на всеки лекар се включва да лекува не само тялото, но и душата на пациента. Лекуващият лекар винаги има възможност, ако той не се справя с психонарушенията на своя болен, да повика психиатър, психолог, в същото време той може да извика и свещеник, който ще му помогне по малко по-друг начин да осмисли заболяването си, по по-друг начин да почувства какво отношение трябва да има умиращият човек към вечността. Закъснялото обръщане за помощ към свещенослужител със сигурност лишава умиращия човек от напътствие и изповед, което утежнява неговата участ в задгробния свят. Лекарят трябва да помни, че ако свещеникът успее да прости част от греховете на неговия пациент, той вече няма да отговаря за тях след смъртта. Ако не успее, то греховете ще отидат с душата в онзи свят, а там вече няма покаяние. Дори душата на умрелия да жадува да се освободи поне от един грях - това вече завинаги е невъзможно. По такъв начин ролята на лекаря или сестрата се състои в това да се постараят навреме да извикат свещеник, когато съзнанието на болния е още ясно, отсъства ракова кахексия* (cachexiа синдром, характеризиращ се предимно със силно изтощение, измършавяване, физическа слабост, наблюдаващ се при изтощителни заболявания),за да може той да се изповяда и причасти. Затова, иска или не иска лекарят, от него също зависи съдбата на човешката душа: ще попадне ли тя в ада или в рая. Покаянието на човешката душа е скрито от нашите очи, това е велика тайна. Но в момента на покаяние пред свещеника или в момента на подготовка за тайнството, в душата на човека стават огромни промени. Господ, Който е Сърцеведец, вижда тези промени и може да измени участта на човека-във вечността.
Разбира се, за това къде ще попадне душата на пациента след смъртта отговаря не само лекарят, но и самият болен. Ако лекарят е предложил на болния помощта на свещеник, разказал му е за вечния живот и задгробния свят, по-натам всичко зависи от добрата воля на самия болен. В наше време, когато още не са изживени атеистичните предразсъдъци сред населението на Русия, такива разговори могат да бъдат опасни за кариерата на лекаря. Затова по-добре е когато с болния разговарят свещеник или милосърдна сестра, които са извън щата на отделението. Още повече, че личността на лекаря силно влияе върху пациента.
♦ Майката на един от еноряшите на енорията N. преживяла блокадата на Ленинград, имала видимо изменение на гръбначния стълб. Размерът на таза не позволявал детето и да се роди нормално, имала лоша съвместимост на резус фактора с плода и т. н. Казали й: "Ти ще родиш, но от това нищо хубаво няма да излезе." А тя решително отговорила: "Аз ще родя." По-късно при нея в стаята влязъл многоизвестният в акушерството професор С, който работел там.
Приближил се, седнал на леглото, погладил я по корема и попитал: "Ти "Богородице Дево" четеш ли?" Тя го погледнала, никак не очаквала (в тези години на гонения на Църквата) да чуе от устата на професора такъв въпрос, и нищо не отговорила. Професорът продължил като че нищо не е било: "Ако четеш, всичко ще бъде нормално, ние с тебе ще родим, ти не се безпокой, не ги слушай" - и той кимнал с глава към вратата - те нищо не разбират". За удивление на всички тя родила здрав син, без каквито и да било физически и умствени дефекти. Синът и пораснал, получил висше образование. Сега той е единствената опора на майка си в живота и болестите й.
Ето пример когато само няколко думи на молитвено укрепване от устата на лекаря могат да дадат сила на душата на пациента. И макар че сега пациентът свободно може да извика при себе си свещеник, първите, с които той се среща в болницата, са сестрата и лекаря.